Ти ме обичаш

Ти ме обичаш - сърцето ликува -
щом във твоята ласка се сгрее.
Ти ме обичаш - душата жадува -
копнее, милее за още.

Ти ме обичаш... Но ето когато,
от своята ласка ме пуснеш.
Тогава дълбоко, дълбоко в душата,
съмнение в мене се спуска.

Ти ме обичаш. Но твоите мисли,
 са толкова, толкова скрити.
Единствено туй бих могла
да разкрия, единствено него усещам.

Но продължавам. Пред себе си даже,
не искам, и не си признавам.
И аз те обичам. Но може ли тази
любов да поеме тъгата?

Тъгата, която веднага ме връща
в празно, мъчително бдение.
Бих ли могла със теб да се свържа,
и кое обичам във тебе?

Разумът ли беше мой другар тогава?
Ти добър другар - не беше.
Чувството ли ми го каза -
спри - до тука беше?

Нямаш такава обич голяма -
пустотата да обеме.
Да я превърне от бреме голямо,
в бяла, разтворена нежност.

Ти ме обичаш. И без да го казваш,
чувства, долавя сърцето.
Но пуста, пуста остава душата -
няма приятел във тебе.

Тръгвам си тъжна, но вече узнала,
туй, що моят глас шепне:
Послушай душата - тя е безкрайна.
Твоята търсена тайна, във теб е.

А душата прошепва: аз ще загина,
ще съхна самотна във тебе.
Ще съхнеш и ти в самота,
догде ме изгубиш.
Другар намери ми, другар и на тебе.